Максим Бехар: Книгата ми за фейсбук разведе 1 приятел

Интервю за в.Труд

Чекмеджетата му са пълни с цветна феерия от вратовръзки и кърпички за джоб, без които никой не го е виждал.

Специално за “Труд” гуруто на пиара Максим Бехар показа и колекцията си от очила на френската марка Minima – ексклузивни и “всевиждащи”. Швейцарският му часовник Frederique Constant е специален модел, посветен на престижната марка коли Austin Healy. Нищо чудно - тиктакащите бижута представят успелия мъж най-добре. Затова Максим Бехар държи всеки от часовниците си в специална кутия, която... навива механизмите им.

Естествено, разговорът с Бехар започва и завършва с темата “стил и вкус”. Според него обаче стилът не се учи – или го имаш, или го нямаш. А вкусът далеч не зависи от това колко си имотен.

Почетният консул на Сейшелите никога не се разделя с IPad-а си – онази хитроумна джаджа, хибрид между айпод и компютър, която го свързва с целия свят.

Пиар специалистът издаде книга със 111 правила за фейсбук, която се оказа универсален наръчник, дори и за... развод.

– Смята се,че добрият вкус е въпрос на пари. Така ли е?

– Вкусът е въпрос на... вкус. Разбира се, той има връзка с инвестицията, която трябва да направиш – за облекло, за аксесоари. Но това не те превръща автоматично в “човек с вкус”. Познавам хора, които харчат с размах, показно, но от това не стават по-стилни. Напротив, понякога са си живи карикатури. Вкусът няма нищо общо с това колко ти струва часовникът, колко ти е скъпа ризата,откъде си си купил връзката...

Според мен добрият вкус е, когато сутрин се облечеш и се погледнеш в огледалото, да видиш, че това си ти. Тогава идва и самочувствието.

– Значи е въпрос и на самочувствие?

– И на стил. Който не се учи – или го имаш, или го нямаш. Лъжат се онези, които си мислят, че скъпият костюм или страхотните обувки правят човека – те само способстват той да е по-представителен. Но това все още не е директно кореспондиране с вкуса.

Вкусът е като характера – един е работлив, друг мързелив, един е емоционален, друг спокоен.

– Индивидуалността има ли рамка?

– Аз по принцип отричам “рамката”. А що се отнася до индивидуалността, във времето на съвременните комуникации почти никой не живее само в собствената си страна. Преди няколко месеца бях лектор на един голям пиар форум, където развих тезата, че много скоро, когато те попитат откъде си, най-логичният отговор би бил: от Фейсбук...

Ние вече за секунди надхвърляме държавата, в която живеем, надхвърляме нашите възприятия,нашите вкусове, нашите възможности. В този смисъл днес няма никакви ограничения за индивидуалните постижения на един човек, независимо дали той е от Намибия или от Германия.

– Ти написа интересна книга със 111 правила за фейсбук. Можеш ли да напишеш подобна книга и за добрия вкус?

– Да, мога да напиша 111 правила за вкуса - но за моя вкус! Вкусът е нещо много индивидуално. А с въпросната книжка нямам никакви претенции за особени литературни постижения.

Но ми е драго, че стотици хора ми пишат във фейсбук: “Правило 55 е страхотно!” Тогава си отварям книгата и виждам кое е това “страхотно правило 55”...(Б.р. - то гласи: Да направиш добро, е много добро нещо, но самият процес на правенето на това добро е най-доброто нещо.)

– А защо точно 111?

– Защото в съвременния свят на човек не му стига само веднъж да е №1. Това трябва да му се случи поне три пъти, за да докаже, че не е станало случайно. Ето как от трите единици се роди числото 111...

Тази книжка ми донесе най-неочаквани сюрпризи. Например един мой приятел прочел във фейсбук правило еди-кое си и ми звъни: “Страшно ти благодаря! Правило еди-кое си ми отвори очите - и се разведох!”

– Няма да минем и без “много оригиналното” питане: ако по дрехите посрещат, то по какво изпращат?

– По усмивката. Може би у нас вече има някакво невъзприятие, някакво инстинктивно нежелание да срещаме тегави, напрегнати физиономии, да виждаме само хленчещи хора...

Има дни, в които от 10 обаждания 10 са за нещо да ме молят, да искат, да драматизират. Какво правя аз? Звъня по три пъти на ден на приятели просто да ги попитам как са. Ако успяваме да се усмихваме, това означава, че сме спокойни, че имаме вътрешно равновесие. Ако изпращаме по усмивката - значи пак ще има среща...

– А по какво познаваш другия уважаващ себе си мъж, т. е. - себеподобния си?

– Мога да позная дали един човек уважава себе си по това, дали уважава мен. Въобще уважението е много странна категория в модерния свят, където почти липсва. По-скоро ми се струва, че хората трябва да имат респект един към друг, трябва да пазят достатъчно добра дистанция, за да поддържат отношенията си на равнище.

Иначе изпадаме в крайността днес да целуваме този, когото вчера не сме могли да погледнем...

– Ако има училище за добър вкус, кого би пратил там?

– Първо, и то на сто процента, ще пратя хората на бизнеса. И не защото нямат добър вкус и маниери,а понеже това са качества, които се култивират и развиват.

След тях ще пратя онези, които влияят върху обществото - медиите. При тях добрият вкус трябва да е нещо иманентно. А се разбира дали е така, ако показват уважение към хората, с които разговарят, с които се срещат, работят, живеят, върху които пренасят и наслагват собствените си маниери, собствената си култура.

– Още малко за стила. Европеецът от Балканите познава ли добрия маниер?

– Разбирам, че искаш да говорим специално за България. Аз отличавам България от останалите балкански страни, тъй като тя е много по-европейска. Първо, средище е на много и различни култури. Второ, тук отношенията между хората са напълно европейски.

С кого ли не съм спорил по разни телевизионни форуми: България не била Европа, комунизмът това, комунизмът онова... Глупости! Европейското у хората се оценява по отношенията помежду им, по тяхното възприятие на света. България винаги е била пълноценен член на европейското семейство, тя не отива, а се връща в Европа!

Ние никога не сме били агресивна, безпросветна нация. Та през 30-те години на миналия век България е била сред 15-те най-развити европейски страни!

– Ти смяташ ли се за успял човек?

– Успял съм дотолкова, доколкото имам прекрасно семейство, жена, с която сме заедно четвърт век и се разбираме идеално, умни и възпитани деца. Дъщеря ми учи математика в Единбург и един ден ще се върне тук полезен и подготвен човек. Синът ми е част от управленския екип на нашия бизнес и на своите 23 години вече влачи значителна част от него. Може би съм успял човек, защото съумявам да измислям разни интересни неща, които се харесват на хората.

– Имаш ли формула за успех?

- Представи си, имам! Умения, усилия, концентрация. Тези три компонента се умножават - и успехът се получава. Но ако само един от тях е нула, и крайният резултат, според математиката, ще бъде нула.

– А формула за провал?

– Провал е, когато се откажеш. Когато кажеш: майната му на всичко! Чудесно го е рекъл Далай Лама: “Можеш да загубиш всичко, само не губи уроците...”

– Ако можеш да избираш, сега би ли избрал този си живот?

– Да, бих избрал същата професия, същата жена, същото битие. Децата не се избират – но бих ги възпитал по същия начин.

– Имаш ли “светла страна” - за пред другите, и “тъмна” – само за теб?

– Имам една-единствена “страна”. И не мога да преценя дали е светла или тъмна. Това решават хората...

– Книгата или телевизорът, вестникът или компютърът?

– Без компютъра няма как. А за два месеца съм прочел толкова, колкото за последните пет години.

– Напастта “учен простак” има ли я?

– И още как! Той нито за миг не допуска, че може да сгафи, да изпростее, да сбърка. “Ученият простак” винаги е в бяло, той няма терзания, животът му е уравнение без неизвестни – и в това е неговата драма, да не кажа трагедия.

– Правиш ли компромиси?

– Да, и все повече. Между другото, това се култивира. Всеки ден се уча на две неща: да не бъда мнителен и да правя компромиси. Компромиси прави силният, а слабият - той злобее, няма силата и мъдростта за компромис.

– Всичко, което толкова искрено сподели, е част от образа на Максим Бехар. А ако трябва с няколко думи сам да нарисуваш своя автопортрет?

– Една голяма усмивка и широко отворени сериозни очи.

Източник: trud.bg