Кой притежава медиите ?

Една от истински всеобхватните и поразителни черти на революцията на социалните медии е фактът, че се появиха милиарди собственици на медии благодарение на възможността да управляват своя страница, профил, канал или каквото и да е било в социалните медии. PR компаниите трябва да са абсолютно наясно кои са тези хора.

Разбира се, това развитие се осъществи на фона на друго интригуващо сливане, което вече се е материализирало – това на традиционните медии с „традиционните онлайн медии“, т.е. с техните уебсайтове.

Традиционните медии зависят от своите сайтове в интернет от доста дълго време. Дори и най0големите международни вестници разчитат много повече на уебсайтовете за своето оцеляване, отколкото на печатните си издания.

Голям брой вестници все още съществуват единствено благодарение на сайтове си, защото печатните им издания не са динамична медийна платформа, която да може да се осъвременява всяка минута. Освен това, те са много по-податливи на банкрут по чисто икономически причини.

Разбира се, първоначалното сливане на традиционните медии с техните собствени уебсайтове съвсем не протече гладко. Една от най-сериозните грешки в това отношение беше неспособността им да приспособяват идентично съдържание за различни потребителски среди.

Дори и днес, когато се борят за оцеляването си, много от традиционните медии независимо от сливането си със своите онлайн отдели все още правят copy – paste на материалите си от печатни издания, вместо да ги адаптират за онлайн средата (да не говорим пък за необходимостта да ги адаптират и за платформите на социалните медии!). За щастие, ако сливането с техните онлайн издания се е осъществило, когато наемат експерти, те биха могли да приспособят стила си на писане и публикуване доста бързо.

Тук не става въпрос само за вестници – същото се отнася до телевизиите и радиото. Едва ли има прилична радиостанция без качествен уебсайт, който да бъде актуализиран редовно.

Какъв е резултатът? Появата на милиарди потребители които притежават медии. Това обаче не е разсеяло притесненията относно собствеността на традиционните медии, които вече са дигитални – както в развитите страни, където медиите са купувани или вече са притежавани от големи корпорации, така и в развиващия се свят, включително крехките нови демокрации, където олигарси често слагат ръка върху тях.

Въпреки всичко в това царство на новите медии, независимо от покупките на класически медии, дори големите корпорации или едрите олигарси едва ли биха могли да се похвалят със сто процентов контрол върху съдържанието на изданията, които притежават, просто защото достъпът до онлайн платформите на съответната медия не може да бъде ограничен само до тях.

Защото ако една съвременна медия не е интерактивна, ако не дава възможност на хората да обсъждат всякакви теми или на читателите да изразяват мнения, различаващи се от позицията на издателя, то тази медия се е запътила надолу, поне от чисто финансова гледна точка. Вече никой няма да я чете.

Дори в посткомунистическа Източна Европа, която е печално известна с олигарсите си, човек трудно би могъл да се сети за медия, забраняваща различни мнения като допълнения (коментари) към основните й новинарски статии. Подобна медия просто няма бъдеще. Разбира се, от друга страна, очевидният недостатък е, че собствеността на медиите повлиява все повече и повече редакционната политика.

Първата поправка на американската конституция, която гарантира свободата на словото, е приета преди малко повече от два века. Сега обаче изглежда като че ли това е станало преди светлинни години, защото днешните медии нямат много общо с медиите, съществували по онова време във Великобритания и Америка.

Независимо колко безскрупулен собствен на медия си, колкото по-силно тя се опитва да защитава и промотира твоите бизнес или политически интереси, толкова по-незначителна ще става и толкова по-малко читатели ще има.

Всъщност дори при това положение е възможно за една такава медия да има много читатели, кликове, харесвания и пр., но тя няма да бъде смятана за благонадеждна. А главното нещо, което би трябвало да продават медиите, е доверието.

С изцяло традиционните медии все още има възможност да се правят подобни неща, да се пропагандират вашите интереси, но нищо повече. Да речем, че един мултимилионер купи няколко вестника и един телевизионен канал някъде по света и започне да промотира в тях своите действия или своите продукти.

Дотук добре. Само че днешните читатели и зрители имат и други канали за получаване на информация и обикновено ги предпочитат. Те не биха разчитали само на тези вестници и телевизии, за да са могат да са качествено осведомени за дадена тема.

Дори ако един корпоративен или олигархичен собствени на медия не се интересува дали печели от нея, той все още има интерес тя да се смята за благонадеждна.

Всичко това означава, че в онлайн пространството, и особено в социалните медии, няма начин една медия да обслужва само целите на собственика си.

Социалните медии ще я принудят да даде възможност на хората да реагират и да си взаимодействат, да споделят вижданията и мненията си, независимо дали ще коментират на самия уебсайт на медията или във Facebook.

Това е едно голямо предимство на епохата на социалните медии.

------------

Откъс от новата книга на Максим Бехар "Глобалната PR революция", публикувана от Алуърт Прес и разпространена от Саймън и Шустер.

Можете да проверите всички опции за това как да купите книгата на www.globalprbook.com

или да следват всички новини на https://www.facebook.com/TheGlobalPrRevolution/ или https://twitter.com/BeharPRBook