Барон Жансен, Янсен или просто „Мистър Солвей“...
Максим Бехар разказа за срещата си с барон Даниел Жансен, председател на борда на директорите на белгийската индустриална група "Солвей" и председател на Съвета на Европейската кръгла маса и носител на орден "Мадарски конник" за големите му заслуги за развитието на двустранните отношения между България и Белгия. Среща инициирана от самия барон, която разгръща едно ново начало за силно приятелство и още по-силно разширяване на бизнес сътрудничеството с България. Това е история с безценни спомени, които остават за дълго в живота на Бехар и сега споделя в авторската си поредица „(без)Ценни уроци“ за списание BGLOBAL.
Барон Жансен, Янсен или просто „Мистър Солвей“...
Една от първите многомилионни инвестиции в България показа пътят, по който трябва да вървим, но доста често през годините по този път имаше неочаквани и ненужни завои
Бяхме не повече от двама-трима души в компанията ми това време, но – естествено – винаги първият назначен във всяка фирма по това време беше... секретарката. Днес на много места тази дума е повече от обидна, защото далеч по-корпоративното „асистентка“ извести тази старомодна длъжност. Така или иначе, прибирах се от път в малкото си офисче в центъра на София, когато точно секретарката ми каза, някак си дори небрежно... „Ами, търси ви барон Жансен, каза да му звъннете обратно“. В онези години някой да те търси от чужбина си беше събитие, и то какво, но да е цял барон... това вече беше нещо друго.
Набрах телефона, написан на малко листче, и от другата страна вдигна също секретарка, или асистентка, както искате я наречете. Каза ми – да свързвам ви веднага - но още преди да го е направила и зададох съвсем логичния за мен въпрос:
- А, кой е всъщност барон Жансен?
Последва около минута дълго мълчание и после отговора, с малко възмутен и въпросителен тон на лек фалцет: „Мистър Бехар, как е възможно Барон Жансен да знае кой сте, а вие да не знаете кой е той...“ Нямах отговор, получих го едва по-късно.
И така се започна.
На следващия ден бях на летището, откъдето с частния самолет на барона излетяхме за Варна и след час вече почти инкогнито обикаляхме около опушената и покрита плътно с прах ограда на завода за калцинирана сода, която управляваната от барон Жансен световна корпорация „Солвей“ искаше да купи. Обядвахме в твърде модния за времето си ресторант в Гранд Хотел Варна на Златни пясъци и баронът започна направо без никакви любезности:
- Максим, бяхте ни препоръчан от мои приятели като честен и почтен човек. И ниe, в „Солвей“ сме такива. Тук сме не само, за да купим производство, но и да го променим изцяло, да доведем – извини ме за израза – Европа в България и обратното. Ще направим образец така, че и други инвеститори да ни последват...
Наистина годините бяха такива, че самата ни държава беше разделена – дали да продаваме на чужди компании или пък да се опитаме сами да направим невъзможното чрез т. нар. масова приватизация.
Но дори и за непросветените беше ясно, че ако за един завод за производство на радиатори, например, това беше възможно, а за световен производител на химически продукти, какъвто беше заводът в Девня, това просто би означавало бавна, но сигурна смърт. И когато само две години по-късно с барона обикаляхме отново вече изцяло реновираната част от завода, в който те вече бяха оставили близо 200 милиона долара, моят приятел и шеф на Българската стопанска камара, Божидар Данев, леко се наведе над ухото ми и прошепна: „Макс, само си представи ако това беше приватизирано от работниците, каква разруха щеше да бъде“. Божидар си отиде твърде рано от този свят, но беше един от хората, които наистина разбираха от икономика и инвестиции.
Баронът беше толкова ентусиазиран от България, че само месеци по-късно започна да води през седмица световни имена в бизнеса и да представя страната ни пред тях така, както не би направил и най-професионалният рекламен експерт. Тогава оглавяваше Европейската кръгла маса на индустриалците, която често наричаха Министерството на бизнеса на Европейския съюз, и така тук се появиха световни имена от бизнеса, за които бяхме само чели в Wall Street Journal и The Economist, и които проучваха как да инвестират в България, предчувствайки вече колко близко е тя до европейските пазари. Привързаността му към България беше толкова силна, че на откриването на реновирания завод успя да убеди тогавашния белгийски премиер Жан-Люк Деан да бъде с него и да държи реч по време на минус двайсет градусов студ и така здраво го разболя, че ден-два след това по време на живо предаване белгийски журналист попита премиерът Деан защо си а загубил гласът, а отговорът беше:
- Наистина си заслужаваше да го загубя и никак не съжалявам. Видях прекрасна и огромна белгийска инвестиция в държава, която има голямо бъдеще и непрестанно ще лобираме за нея, за да стане колкото се може по-бързо членка на Европейския съюз.
Ето така – България беше пълна от инвеститори, които се захласваха по страната ни и наистина се бориха здраво тя бързо да се върне в голямото европейско семейство. Това се случи, въпреки че след това тя пое по един твърде лакътушен и несигурен път.
Точно тогава присъствах и на спор сред българския мениджмънт на завода за калцинирана сода как всъщност се казва баронът – Жансен или Янсен, тъй като името му се изписва Janssen.
Единият от директорите бързо реши спора:
- Ще му викаме Янсен, дори Ясен, защото ми е ясен – той просто е почтен човек и обича България. Това е достатъчно.
Ето така понякога наричат хората в България - не по техните имена, а по действията им. И барон Даниел Жансен знае това много добре.