Шимон Перес - човекът, който постоянно излъчваше оптимизъм…
Максим Бехар разказа за срещата си с Шимон Перес, една от най-влиятелните фигури на съвремието, който е заемал най-важните политически роли в Израел като президент, премиер и министър на външните работи. Това е човек, който не само е обичал българския народ, но и го е възхвалявал за добрия пример, който дава на света в едни от най-лошите времена за българските евреи. Това е история с безценни поуки и послания, които Бехар споделя в авторската си поредица „(без)Ценни уроци“ за списание BGLOBAL.
„Айде бре...“. Шимон Перес - човекът, който постоянно излъчваше оптимизъм…
Израелецът, който изрече тази фраза от трибуната на Софийската синагога обичаше България, и не само заради датата 10 март 1943 година...
Последният етаж, на тогавашния японски хотел в София, далеч преди да стане луксозен ресторант, си беше една голяма зала за срещи, и се чувствахме доста странно, едва двайсетина души, в това огромно и почти празно хале.
Мони Паси, тогава, както и сега, шеф на емблематичния Атлантически клуб, крачеше с ръце зад гърба си и само подклаждаше нетърпението ни.
Струваше си обаче.
Шимон Перес не само тогава беше министър на външните работи на Израел и Нобелов лауреат за мир,
но и легендарна фигура,
един от тези, които успяха да „сглобят“ пъзела толкова умело, че светът тръпнеше в надежда това да е завинаги. Влезе бодро, ръкува се с всеки поотделно, попита обстойно кой какъв е и на всеки един казваше „Благодаря, благодаря...“.
Отначало го взехме като проява на учтивост, но когато край нас „кацнаха“ чинии с кроасани и препечени филийки, Перес не докосна нищо от тях, а просто стана прав и още веднъж високо и ясно каза на чист български език „Благодаря!“, и продължи на английски:
- България е страната, която спаси нашите братя и сестри и не ги изпрати в лагерите на смъртта през 1943 година, за да бъда точен – на 10 март. Влаковете от тук тръгнаха празни и ние никога няма да забравим този исторически момент, точно обратното – ще го припомняме на целия свят и то постоянно, за да се види, че и така е можело. И това го направихте всички вие, българите, заедно и така влязохте завинаги в историята...
Политически речи на бизнес закуски са твърде рядко срещани, но дори и този елемент в краткото емоционално слово на Перес не можеше да бъде смятан за политически.
Истината за спасяването на българските евреи
в бурните дни на Втората световна война, цялата тази неповторима съвкупност от парламент, цар, църква, професионални организации и обществено мнение, въпреки бурните дебати през годните кой в крайна сметка е надделял за това смело решение, наистина е нещо историческо. За съжаление, и това чувам твърде често, обикаляйки по света, все още твърде малко е позната истината, твърде малко разказвана и изучавана е. И ако оставим споровете на историците, ние в крайна сметка трябва да гледаме това, което се е случило.
През годините имах многократни срещи с Шимон Перес,
без съмнение най-изявеният модерен политик
на твърде младата държава, която от създаването си на практика воюва, понякога със съседите си, а твърде често и вътре в самата нея.
Срещахме се в Йерусалим и Тел Авив, на конференциите във Вашингтон и Ню Йорк, когато през 2011 година участвах в „Мисия на солидарност с Израел“ заедно с Дейвид Харис и други изявени политици от Американския еврейски комитет...
И когато за пореден път се здрависвах с Перес и му припомних кой съм и откъде, той неизменно задържаше ръката ми по-дълго и казваше с доста добро за израелец произношение: „Благодаря!“.
Очаквах да се случи същото и на
последното му посещение в България, вече като президент,
когато влезе на така дългоочакваната среща в Софийската синагога, погледна към първия ред, на който се бяхме подредили заедно с Мони Паси, Роберт Джераси, Емо Кало и други приятели, вдигна си ръката за поздрав и за огромна изненада на препълнената зала изведнъж каза:
- Айде бре! Благодаря!
Разбира се, избухнахме в смях, примесен с изненада и тогава Перес, с широката си добродушна усмивка, поясни:
- Като млад всяка седмица ходихме да гледаме мачовете на „Макаби“ от Яфо, квартал на Тел Авив населен главно с българи. Всъщност българите донесоха футбола в Израел и „Макаби“ беше най-силният отбор в страната, всички му се възхищавахме. И понеже публиката на стадиона беше предимно българска, и в отбора имаше главно ваши сънародници, най-често чувахме тя да ги насърчава точно с тази фраза „Хайде бре...“. Не знаехме какво означава това, само предполагахме, че е нещо хубаво, нещо мотивиращо, и ние го викахме заедно с нашите български приятели с цяло гърло...
Залата в прекрасната Софийска синагога притихна, дори шум от хартийка щеше да се чуе, когато Перес допълни:
- И пак ще ви кажа - благодаря на България, на нейния народ, дадохте пример на света. Този пример помним всички, а ваше свято задължение е да го разказвате на всеки, във всяко кътче трябва да се знае.
От тогава минаха години, но и от 1943 минаха също доста години.
Прекрасни творци като моя приятел от Калифорния Ед Гафни, който направи документален филм за тази драматична 1943 година, като Емо Кало, който написа интерес сценарий, същото направи и колоритния Жорж Ганчев, и двамата вече не са между живите, но се опитваха да разкажат тази невероятна история по художествен начин.
Но все още не само всички ние в България, но и светът чака някой да направи игрален филм за спасяването на българските евреи - такъв филм, достоен да спечели своя „Оскар“, ако не в Холивуд, то поне от страна на публиката да стане бестселър и затова още от сега имате и моето „Хайде бре!“, та дано това се случи.
Сигурен съм, и Шимон Перес щеше да е много щастлив.