ЖИВОТ В ,,АКВАРИУМА‘‘
Вестник „Поглед“, 11 февруари 1991 г., Вилнюс Максим Бехар предава от първо лице единствено число.
Вилнюс, 11 февруари - Раймондас, нямам билети. Нека вървим пеша – казах на своя нов познат, без да ми мигне окото, като че ли бях на ,,Руски‘‘ и трябваше да отида до хотел ,,Плиска‘‘.
- Ти си луд! Сам чу по радиото, че сигурно ще има комендантски час. Ако стрелят, тръгни после обяснявай…И за какви билети ми говориш, ти не разбра ли, че е война. Качвай се докато не е тръгнал тролейбусът.
Война.
Сигурен съм, че точно тогава за първи път чух тази дума. Щях да я чувам след това безброй пъти и никога нямаше да разбера – и досега не знам – какво се крие зад нея. Несигурността. Опасността всеки момент да стрелят отнякъде и да не разбереш защо? Или пък обсаденият парламент? А може би борбата за независимост все пак минава през война?
Абсолютно съм сигурен обаче, че през тези дни на всеки във Вилнюс можеше да се случи всичко. Без обяснение, без логика или причина. И сигурно това в крайна сметка е войната. Когато танковете са тръгнали в онази кошмарна нощ срещу невъоръжените младежи пред телевизионната кула, от малкия екран програмата си вървяла нормално. Водеща била Еягле Бучялите, рядко красива литовка, която седмица по-късно първа отново започна да води възстановените предавания, този път от сградата на парламента. Дежурна режисьорка била Аушра Лукошюнене и ето как тя описа тази сцена в първия, общо взето, тогава нелегално отпечатан брой на в. ,,Летувос ритас‘‘. ,,Случайно погледнах през прозореца към парка ,,Вингис‘‘ и – боже мой – не вярвах на очите си – видях танкове. Скоро се раздадоха и първите изстрели в самия двор на телевизията, започнаха да стрелят и по коридорите. Тогава барикадирахме вратата на студиото, а Еагле продължаваше да води програмата, разказвайки на зрителите какво става при нас. Хората долу бяха учудващо спокойни, само скандираха без прекъсване ,,Ле-ту-ва‘‘ (Литва – б.а.). Тогава се раздаде автоматен откос по ключалката на нашата врата, тя се открехна, а десантчикът, който влезе първи, извика силно на руски: ,,Товарищи! Пришла советская власть.‘‘
От онази нощ има още хиляди очевидци.
Твърде малко те се различават в показанията си. Войниците, които стреляха и които също можеха да дадат показания, обаче отдавна ги няма. Още на следващия ден тази част бе изпратена незнайно къде, все още никой не знае кой е заповядал да стреля, кой въобще е искал да вземе властта. Само две сравнения. Съобщението на ТАСС започва с думите: ,,Тъй като по каналите за националното радио и телевизия постоянно бяха излъчвани антисъветски програми, звучаха нападки по адрес на СССР, ръководството на Комитета за национално спасение прие решение да вземе под контрола си държавното радио и телевизия…‘‘
Оставям настрана най-важния въпрос – кой е този комитет, никому неизвестен, който може да реши да вземе положението по контрол, пък и десантчиците да го послушат. Точно него, а не например правителството или парламента, законна избрани! Но ще ви кажа друго. Само 12 часа след нападението над радио-телевизионната кула, в 14.30 часа на 14 януари, един срещу друг в сградата на Централния комитет на Литовската комунистическа партия, подкрепяща платформата на КПСС, стояли двама души. Единият е известен на всички – Йоазас Ермалавичюс, председател на КТБ в Литва и един от секретарите на ЦК на тази партия. Другият е почти неизвестен: журналистът от ,,Валстечю лайкраштис‘‘. Валдас Квядарас, вестник, който беше забравен и поради това част от този разговор отпечата четири дни по-късно, ,,Република‘‘. Ето най-същественото от него.
Въпрос: Може лиКомитетът за национално спасение да вземе властта в ръцете си?
Отговор: Това ще бъде направено със сила. Комитетът – това е революционен орган, който няма нищо общо с преустройството.
През тези десет дни, които бях във Вилнюс, чакахме ТОВА да бъде направено със сила. И никой нямаше ни най-малкото съмнение, че ще стане. В парламента попаднах на следващата сутрин и след дълга, мъчителна, но разбирах – и необходима – процедура ми издадоха пропуск. Повече никой не се интересуваше от мен.
Коридорите бяха пълни с младежи с ловджийски пушки, дървени палки и противогази, дошлите по-рано журналисти спяха в луксозните кресла по приемните на парламента, с другите мебели всички врати бяха барикадирани. Някъде точно по времето, когато Й. Ермалавичюс е откровеничил с журналиста от неизлизащия вестник, трябваше да предам първата си си вече нормална кореспонденция в редакцията. Започнах трескаво да търся телефон и така попаднах в…,,аквариума‘‘ – изцяло обградената с непрозрачно стъкло стая на международния отдел на литовския парламент. Тя беше пълна с млади и усмихнати момчета (и едно момиче), всичките знаещи перфектно по няколко езика, руски и английски задължително.
Предадох текста без проблем, поканиха ме на кафе и така останах докрая сред тях. От ,,аквариума‘‘ научавах най-бързо всички новини, а с Викторас, с Ремигиус или Кастидис оставахме до късна нощ и ни се струваше естествено, че танковете сега ще дойдат, ще започнат да стрелят, а ние ще си бъдем заедно. В първите минути на запознанството ни, докато предавах по телефона, Викторас ми написа бележка: ,,Не си отивай после, имам предложение.‘‘ Изчаках го, а като се върна, той ми каза: ,,Напиши за нас, напиши за хора, които утре няма да ги има. Това ти е уникален шанс. Защото нас наистина няма да ни има. Заблуждаваш се, ако си мислиш, че ще ни простят…‘‘.
Викторас е на 31 години, завършил е биохимия, любимец е на всички, най-вече на момичетата от секретарските стаи наоколо. Лидия е млада литовка, която заедно с приятеля си живее в Германия и работи в Червения кръст, а когато разбрала, че в родината й става горещо, успяла да хване първия самолет и да пристигне тук. Спеше в парламента, както и всички останали. Както и Джеф, 19-годишният американец от литовски произход, пристигнал от Охайо във Вилнюс.
Людвика беше единствената дама в ,,аквариума‘‘. В ,,мирно време‘‘ тя си беше обикновена музейна работничка, но понеже знае много езици, понякога тук я използвали да превежда на делегации.
Сега беше в парламента от мига на първата барикада и въобще не ѝ минаваше през главата да отиде да си гледа музея, който вече със сигурност военните нямаше да нападнат. ,,Лаба диена грижие мергайти‘‘, в превод – здравей, хубаво момиче. А Людвика, почервеняла, всеки път казваше, че от години не помни някой да се е обръщал към нея, въпреки че последният път бе вчера, когато влизах сутринта в ,,акваруима‘‘. Тя е едва на 27, има три деца и – според нейните думи – много добър, но вечно небръснат мъж.
Ремигиус беше най-елегантен от всичките. Не само защото синът му беше вече навършил три години и той влез една сутрин с торта със свещички. Просто си беше суетен и очакваше десанта с безупречно изгладена бяла риза, тъмночервена връзка и всеки път нов костюм. От друга страна, Кастидис беше вечно по дънки с широки тиранти, но пък беше най-работлив от всички. Един ден извика силно в притихналата стая и ми хвърли на бюрото един факс. За пръв път „сигнал“ от България. Съвсем лично писъмца от двама депутати – Ира Антонова и Петър-Емил Митев, което в онази нощ ме стопли ужасно.
Най-колоритен от всички обаче е Томас. Той е съсед на Викторас, от две години не работи, защото казал нещо не по вкуса на партийния секретар в завода, а сега си беше основал частна фирма.
,,Какво ще браня тук ли – отговаря на озадачения ми поглед. – Правото си да имам фирма, да работя нормално, да живея точно толкова нормално.‘‘
А пък най-непознат и странен ми беше Сигитас. Той чул по радиото, че обкръжават кулата, вдигнал се от Каунас на стотина километра с колата на брат си и пристигнал точно когато стрелбата била в разгара си. ,,След това веднага се върнах обратно, имах скътани хиляда рубли, отидох при един ловджия и го питам колко му струва пушката. Петстотин рубли.
Е добре – викам, ето ти хиляда, само ми я продай.‘‘ Сигитас е само на 18 години, ужасно го е страх, не приказва много, мисли за майка си и баща си, но една вечер както си стоим на тъмна и гледаме през прозореца стотиците огньове край парламента, той сгъва един лист на две и ми съчинява стихотворение.
Това е. Въпреки че за тези десет дни в ,,аквариума‘‘ бих могъл да напиша книга, всичко, струва ми се, трябва да се изживее. Често правя това сравнение – там, сред непрозрачните стъкла, по коридорите, в парламентарния ресторант, пред кабинета на Витаутас Ландсбергис, всички бяхме като в…банята. Абсолютно равни.
Най-вече пред неизвестността. Или пред опасността. А може би поради факта, че във всичко това отсъстуваше елементарна логика.
,,Ти не разбра ли, че е война‘‘, беше ми казал още първата нощ Раймондас Пакшис…