Максим Бехар: Да опитаме да влезем в обувките на другия, преди да съдим

PR експертът Максим Бехар говори за общуването в подкаста на БНТ „Истината за…“ с Надя Обретенова.

Хост(Надя Обретенова): Здравейте! Вие сте с подкаста на БНТ „Истината за…“. Аз съм Надя Обретенова. Колко малък е светът, и колко голям е всеки от нас? Бързината на събитията често ни обърква, а мимолетните срещи и бързите разговори ни дават измамното усещане за пълнота. Как общуваме, какво казваме и какво разбираме? И защо често не чуваме другия, и обратното? Разбираме какво преживяваме, когато се отдръпнем и помълчим. Да знаеш какво да кажеш в точния момент, и да знаеш как да създадеш момента – за това ще говорим сега с един владетел на думите, умел комуникатор и човек, който може да изгради свят, в който да се чувстваме добре. Тук е Максим Бехар. Здравейте и добре дошъл!

Максим Бехар: Добър ден! Много ми е приятно.

Хост: И аз много се радвам, че се срещаме тук, на този терен. Има ли формула за успешно общуване?

Максим: Няма универсална формула. Има много правила и начини, по които да направляваш своите жестове, тон и очен контакт. Но универсална формула няма, защото хората са различни. Това, което смятам, че е много важно, е да се опиташ да влезеш в обувките на своя събеседник, когато общуването е на живо. Когато е чрез писмена форма или дори от телевизионния екран, водещият трябва да се опитва, в камерата не да вижда нея, а своя зрител – човекът, който го слуша и би трябвало да го разбере. Това са част от правилата, чрез които можеш да се отъждествиш и препокриеш с този човек, на когото искаш да кажеш нещо. В днешно време, 2024 година, милиони хора чрез социалните медии ни казват какво ли не, и понякога ние всички – читатели, зрители, слушатели - сме тотално объркани, защото в диапазон от 5-10 минути можеш да прочетеш три взаимоизключващи се новини. И затова трябва да имаме бързия рефлекс да знаем кое точно и как да го проверим, ако се съмняваме. Да можем да преценим за себе си кое е важното или маловажното – това са качества, които модерният човек, който вече не е хомо сапиенс, а хомо социаликус, не е притежавал само до преди 10-20 години. Преди 20-25 години включваш телевизията и слушаш нещо, или отваряш вестника и го прочиташ, но нямаш обратна връзка и не можеш да кажеш, че това не е вярно. Сега има 2 неща, които правят живота ни съвсем различен. Първо, медиите са интерактивни. Влизаш в която и да е социална медия и можеш да кажеш на някого, че не е прав, да излъжеш или да се скараш. Или пиеш 2 ракии, което е много често срещано, и веднага започваш да обиждаш или да спориш без аргументи. Тоест, медиите са супер интерактивни. И втората особеност е, че за пръв път в цялата история откакто има медии – от епохата на Гутенберг – медиите са измерими и можеш да измериш с голяма точност колко души са видели твоя пост, колко са го харесали, споделили, намразили или коментирали. И това ни прави съвсем различни хора по отношение на комуникацията. Затова се връщам на Вашия въпрос – няма универсална формула, но всеки един човек задължително трябва да има формула как да комуникира, по какъв начин, защото може много да се изложи в днешно време.

Хост: Колко хубаво е, че запомнихте въпроса ми, защото мнозина чуват въпроса, забравят за него и казват това, което искат да кажат. Това всъщност правят политиците, нали така?

Максим: Това е, защото в модерни времена всички ние хората повече слушаме за да отговорим, а не за да разберем какво ни казват. Това е една от особеностите на модерния човек. Всъщност, сме заобиколени от многознайковци, които знаят всичко. Когато говориш на един човек той въобще не те слуша, защото знае, че трябва да ти отговори нещо или си е наумил какво да ти отговори. И затова трябва много да внимаваме, да бъдем много точни и откровени с нашите събеседници, и да се опитваме не само да ги чуваме, а и да ги разбираме. Връщам се на моята любима тема социални медии – те освен всички позитивни неща ни донесоха и сложиха на масата съвсем различни ястия, които ние трябва тепърва да усвояваме. От това, че има 4 милиарда мнения, и когато напишеш нещо в социална медия, потенциално 4 милиарда души в света могат да го прочетат, без значение езика, на който си го написал, защото преводът става буквално за секунди. Понякога твоето мнение е изложено на безпощадна критика и има много хора, които се възмущават на хейта. Аз не участвам там, във Фейсбук, Инстаграм или където и да е, но в крайна сметка хейтът е част от нашия живот и не можем да го предотвратим. Фалшивите новини, също са част от нашия живот. Ние трябва да имаме вътрешни рецептори как да проверяваме тези новини, когато се усъмним в някоя от тях, как да видим дали е истинска или не, или дали човека, с когото разговаряме отсреща в социалните медии наистина е този човек. Аз харесвам Фейсбук, защото това е най-персонализираната медия. Все пак, там можеш да видиш снимка, история на този човек, от кога е в тази социална медия, дали е реален човек, който има трима души приятели и снимка на куче, катеричка или нещо подобно. Докато в социални медии като Туитър или Инстаграм е малко по-трудно да разпознаеш хората, с които си пишеш, но от друга страна си има начини. Но внимателното слушане, разбиране и факта, че ние всички сме изложени пред 4 милиарда души потенциално, но най-малкото пред твоите 5000 приятеля, които имаш в която и да е социална медия, трябва да ни прави много по-сериозни, по-отговорни и по-комуникативни.

Хост: За да разбираме, трябва наистина да можем да слушаме. т.е. да помълчим. Да кажем, след което да мълчим, да слушаме и да разбираме – това като че ли е много трудно в днешно време.

Максим: Да, защото социалните медии изпратиха посланието до всички нас българите, а и по-целия свят, че ние разбираме от всичко. Виждате какво се случва – появява се някоя тема за политика, спорт, жени, социални медии или финанси. Всеки разбира от бюджет изведнъж и се чуди как така България има 3% бюджетен дефицит в момента.

Хост: Знаете ли, че в едно студио, политолози се скараха за бюджет - колко бил добър този  бюджет и колко бил лош, твърдеше другият и разговорът отиде по дяволите.

Максим: А никой от тях не разбира от бюджет, със сигурност. Обаче, ние трябва да контролираме това усещане, защото не разбираме от всичко. Но изведнъж, като четеш всичко в социалните медии, се чувстваш задължен да кажеш твоето мнение, а това не е така. Аз много рядко споря в социални медии, рядко си казвам мнението, освен ако някой не ме предизвика. Отговарям винаги на всеки един хейт. И да Ви кажа, от многото критични бележки или различни мнения, които има по повод на мои постинги – винаги чета всеки един от тях и се вглеждам дали пък не са прави. Може да е анонимно мнение, обаче може да е прав този човек. Всеки един от нас, и аз, и Вие, и други хора, които познавам, сме обкръжение от едно общество, което не ни критикува явно чак толкова. Обикновено ми казват колко е готино това или онова, как хубаво е написано, какъв проект съм направил. А всички ние имаме нужда от повече критика, за да разберем точно къде седим. Разбира се тази критика трябва да е основана на аргументи, а ако не, това не е проблем – подминаваме я или отговаряме. Но аз наистина много харесвам този живот сега, през 2024 година, защото имаме възможност за информация, да изкажем своето мнение и най-важното - аз приемам социалните медии за наука, за познание, за място откъдето ти можеш да научаваш супер много интересни неща.

Хост: Това е в личен план. Но сега, на прага на поредните избори, пред които се изправяме, политиците са в постоянен кризисен PR – замерват се с всякакви истории, аргументи и критики. Ще видим след изборите дали няма да седнат на една маса отново. Успявате ли, Вие, да се ориентирате в посланията на политиците?

Максим: Не съм много сигурен, че това е кризисен PR. По-скоро ми се струва, че в нито една от политическите партии не виждам сериозна PR стратегия, подготовка или нещо, което се прави целенасочено. По-скоро един казва нещо и другите му отговарят, след това трети коментира, четвърти опонира. И става една страхотна каша от послания, от които в крайна сметка първия, който е казал нещо не може да си познае това, което е казал. Не, това не е PR. Знаете ли, от 30 години съм в бизнеса - точно 30години правим тази година. И през всичките тези години съм си създавал някакви дефиниции, за това какво е PR, тъй като бизнеса ни е супер динамичен и много бързо се променя – буквално със скоростта на светлината. Последните няколко години, след появата на социалните медии, на бързите комуникации, на по-голямата прозрачност, и откритост, смятам, че дефиницията за public relations бизнеса е следната: да кажеш истината, така, че да те разберат. Истината е ключова дума, а това как ще я кажеш така че да те разберат е творческата част на нашата професия. Това е умението да боравиш с думи и да се изкажеш така, че да те разберат.

Хост: Ако вземем тази дефиниция, която казвате Вие, и умението да казваш истината, защо така явно се различава истината на политиците и от истината на нас, избирателите?

Максим: Защото политиците не знаят тази дефиниция. Или може би, ако я знаят, няма да им хареса. Всичко, което кажа за политиката след седмица може да е различно, а след 3 седмици – още по-различно. Виждате в България как се развиват нещата – като една въртележка, един водопад от най-различни неща. Знаете ли, същността не се крие в политиците или в територията България, или в град София. Същността, според мен, е в това, че политическата система, която ние по някаква причина все още наричаме демокрация, не работи. Казвам го най-голямо уважение към демокрацията, защото сега се диша много по-свободно и имаме всичко. Не искам да си мисля какво беше преди 30 години. Обаче, сега демокрацията не работи. И виждаме това в много държави, не само в България. Ние ще направим шести избори за последните 2 години, ако не се лъжа. И може да имаме още шест, сигурно, през следващите 2 години. Това не може да бъде работещ модел. Ако това се случи в една корпорация, в една частна фирма или бизнес общност, мениджъра ще вземе мерки, ще сложи ред във всичко и ще смени който трябва да се смени.

Хост: Ще натисне копчето „рестарт“.

Максим: Може и да не е „рестарт“, а да се смени само мениджъра. В политиката не може да стане, защото ние всеки четири години, а сега на 9-10 месеца и по-малко, отиваме до изборните бюра и пускаме едни бюлетини. След което вечер се прибираме, включваме си телевизора и не вярваме на това какво виждаме, че се случва. И след няколко месеца отново избори – това означава, че системата не работи.

Хост: „Не можеш да влезеш в политиката, ако не си подкрепен от едрия частен капитал“ – мисълта е на Ноам Чомски.

Максим: Ноам Чомски е човек, когото много уважавам и чета с голям интерес. Той вероятно визира големи държави като САЩ, Франция, Германия. В България не е така и ми се струва, че игрите са доста по-на дребно. Първо, голям частен капитал чак толкова не познавам, но сигурно има.

Хост: Но каква част от политиката у нас е бизнес? Наблюдавате ли елементи от бизнес комуникацията, бизнес общуването и бизнес работата в нашата българска политика?

Максим: Наблюдавам ги само отстрани, тъй като с политически маркетинг не се занимаваме. От години целенасочено държа моята компания встрани от всякаква политика и политически маркетинг. Ако има нещо вярно в това, че политиката е бизнес, според мен, в България това е бизнес на дребно. Много често става дума за един малък пост, за някаква визитна картичка, на която да си напишеш, че председател на нещо или, че си депутат – това са наистина дребни и много ниски върхове, които някой се опитва да постигне. Например ще стане заместник министър или министър. Скоро питах един познат на улицата защо се е съгласил да стане министър в правителство, което изкара 2-3 месеца и той се учуди че го питам. Отговорът беше, за да си го напише в биографията. Ако целите на един политик са да си напише в биографията, че два месеца е бил министър или заместник-министър, или председател на някоя агенция – това е политика да дребно и бизнес на дребно. Дори не е бизнес, и въобще не е политика. Трябва да имаме големи цели. Всеки човек трябва да има голяма цел. Много обичам тази фраза и тя е една от основните в живота ми – „ако мечтите ти не те плашат, това означава, че не са достатъчно големи“. И когато имаш тези големи цели, дори да постигнеш нещо по-малко, все пак си се опитал да направиш нещо голямо. Много често питам и моите колеги в компанията: ако попитаме един човек, който се е качил на върха какво вижда,  9 от 10 ще отговорят, че поглеждаме надолу, защото сме се качили. Но е точно обратното – трябва да гледаме нагоре, към следващия връх. Не е интересно да гледаш надолу – ти вече си бил там и си се качил. Изкачваш един връх 2000 метра например – трябва да погледнеш дали има някой 2500, за да качиш и него. Това дава смисъл на живота, прави ни по-добри и, най-вече, щастливи. Много често ме питат кой е успешният човек или минават покрай мен и възклицават, че аз съм такъв. Само щастливият човек е успешен. Може да почистваш коридори, да си шофьор на такси, на камион или да си строителен работник. Началото на моята кариера бяха 5 години в един машиностроителен завод. Не знам дали знаете какво е менгеме – там на това се работи.

Хост: Аз бях ел. монтьор в началото на моята кариера и запоявах пера за релета за влакове. Така че, изпълнявах норма и чудесно Ви разбирам какво е да бъдеш 5 години на норма.

Максим: И като се обърнете обратно си казвате, че са били хубави години, не само защото сме били млади, а имахме добра работа. Човек трябва да е щастлив. Познавам страшно много хора, които са много богати, имат всичко, което милиони вероятно гледат и искат да го постигнат като пари, коли и какво ли не, но не са щастливи. И в един момент се питаш защо. Ако успееш да съчетаеш твоя успех в бизнеса, с личното и семейното си щастие – това е нещо, което бих пожелал на всеки един българин да постигне. И съм сигурен, че в днешно време все повече българи могат да го постигнат, защото имаме свободен пазар. Имаме един милион различни мнения, и критики как ни управляват политиците, как се държи бизнеса, какви мутри, коли и така нататък, колко бързо се забогатява. Както казва моят приятел Сашо Морфов – българите искат да забогатеят, ако може до обяд, много бързо. Може хиляди критики да има, но имаме свободен пазар, възможност за частен бизнес, което, познавайки цяла Източна Европа, единствено в България има все още много ниши, в които може да се успее. Това в Полша, Чехия, Унгария, Словакия, Словения – там това не е възможно, защото всички ниши са запълнени.

Хост: Вие казвате, трябва да си поставяме цели, да имаме мечти. Не е ли обвързано това с една много по-голяма картина – държавата да има една национална цел и посока, в която да се движи, и ние увлечени в тази посока да следваме и своите лични цели?

Максим: Смятам, че България има цел. И тази цел е да бъде все по-добре в Европейския съюз, Шенген, Еврозоната. Разбира се, че има мнения за и против. Такива мнения имаше и във Великобритания, които материализираха своите мнения против, чрез референдум. Всяка една държава в света, особено в по-цивилизованите – в Европа, в Северна и Южна Америка, дори в много Африкански държави – има много различни мнения и концепции. По различен начин хората в държавите искат да бъдат щастливи и да се развиват. България има цел – тя е в Европейския съюз, в НАТО – т.e. защитена е, и е разположена в един общ пазар, в който има свободна обмяна на стоки и свободно пътуване на хора. Какво повече от това?

Хост: Някак си, не съм съгласна с Вас. смятам, че целите не се поставят съвсем явно. Дори целта за влизането в Еврозоната е някак си казана между другото, коментирана, критикувана, непрекъснато се съмняваме и я обвързваме с едни реформи, които не е ясно дали се случват или не. Не Ви ли се струва, че политиците са все по-големи длъжници на нас избирателите?

Максим: Това е така, защото има различни мнения. И е добре да има различни мнения. Половината от моя живот е минал във времена, в които хората нямаха различни мнения. Всички казваха “юруш”, правим това или онова – няма критика, няма различни мнения. Има дискусия в обществото на тема Еврозона и е добре, че я има тази дискусия. Няма дискусия на тема Шенген, защото всички искат да пътуват без да ги проверяват, да чакат по гранични пунктове или по митници.Но не мога да отрека, че това е цел на нашата държава, България, на всяко едно правителство, каквото и да е то. Защото дори най-големите критици да дойдат на власт в момента в България – ултра леви или ултра десни, както се наричат и те ще разберат, че няма връщане към това да се върнем към централизирано общество, в което няма пазарна икономика. Всички мостове назад са изгорени. И затова, колкото повече сме обединени около тази идея, по-добре я обясняваме и по-силни аргументи имаме, и по-силно участваме в подобни дискусии и диспути в обществото, защото и критиците имат аргументи, които трябва да чуем, толкова повече нашите сънародници, съграждани, съселяни в България ще бъдат убедени в това, че нашето бъдеще е в Европейския съюз. До 39-та година, на практика сме били в Европейския съюз и сме били една доста модерна и развита държава. Вярно е, в други условия, доминирани от Германия и е било монархия - съвсем друг свят. Обаче, сега светът е свободен и можем да избираме сами. Не винаги зависи от нас, но в нито една държава нещо зависи от човека. Той може да има страхотни идеи и цели, но да не може да ги постигне. Европа не може да бъде нещо друго освен абсолютната цел за България – да бъдем пълноправен член на ЕС и там, където стои Италия, да стои и България. В Брюксел е точно така – нашият глас е точно колкото гласа на Франция, на Германия и толкова много други държави, които ние гледаме, следваме, и искаме да бъдем като тях. Ако се върнем 100 години назад, искам да ви кажа, че държави, които взимаме за пример – Германия, Австрия, са били на много по-високо ниво на развитие от България. Сега разликата е, че те пак са на същото място, но България се е развила и вече е много по-близо до тях. И ние не можем да го отречем това. Държавата ни е по-развита, и ние самите сме много по-знаещи, по-можещи и се хвърляме в предизвикателства.

Хост: Не си вярваме никак. Критикуваме се, непрекъснато се съмняваме, че нашите управляващи могат да защитят нашите интереси. Чували сте да се говори, че нещо казват от някое посолство и затова е така подреден кабинета или, че нещо казват от някъде и затова се взимат дадени решения. Някак, непрекъснато сме критични към това, което ни се случва.

Максим: Това, за което ми говорите е функция на свободата на словото и на медиите, и това, че има социални медии, в които всеки може да изкаже своето мнение. Лично аз, дълбоко не вярвам, че има някое посолство, от което някой нещо нарежда, и не е възможно да е така. Не само, че не вярвам, но и знам със сигурност. Но някой си е казал това, друг го е взел и разпространил. Това е станало, защото е много интересно, че някой на някого диктува. Политиците във всяка една държава са силно критикувани. Политиците, които направят гаф, сгрешат някъде или се провалят, във всяка една държава веднага излизат от политиката. Смятам, че политиката е професия, която е подвластна на доверието, на пълната прозрачност и пълната липса на корупция. Политиците трябва да са пример за етика, честност и прозрачност. Това е, и което не виждаме в България. Когато някой политик сгреши, той не го приема насериозно, а си казва, че всеки греши. Не – когато сгрешиш, а и в бизнеса е така – губиш. Или  ако направиш някаква голяма драма – веднага трябва да си подадеш оставката, да излезеш от там, където си, и да се захванеш с нещо друго. Но не ме притеснява това, че в българското общество има дискусия, критика и недоволни. Няма как всички 7 милиона българи да бъдат доволни.

Хост: Ние сме чували, че ако кажеш това, което се говори в България, в Германия веднага ще те затворят, ще те изключат от обществото, или силно ще те критикуват. Наистина, свободата тук е ясна и всеки може да си каже каквото си иска. Въпросът е, политиците как отговарят на тази свобода. Дават ли си сметка за това, че свободата е отговорност?

Максим: Нашите политици не са професионални политици, и това е логично. Както нашият бизнес е самонаправил се бизнес. Ние не сме имали политик, на когото баща е му бил министър, дядо му – министър-председател, синът - министър и неговият внук - също министър политик или депутат. Имаше едни 45-50 години, когато тази връзка беше тотално прекъсната. И когато падна комунизмът, образно казано 90-та година, всички трябваше да започнем отначало и да се учим. Както аз съм се учил на бизнес – обикалял съм Америка да взимам най-доброто и съм събирал пари, взимал съм заеми, за да си плащам пътя за да отида до там и да видя кои да най-добрите PR компании, и как се прави. Нашият бизнес е англо-американски, и всъщност родината на бизнеса е в Америка. Може би родината на инженерството ще бъде Германия, а на архитектурата – Италия и Франция. Политиците ни са самонаправили се политици, и ние не можем да искаме чак толкова много от тях. Но трябва да има някакъв кодекс или закон за политика. Може би, както моят добър приятел Дими Паница беше направил, и още съществува, училище за политика.

Хост: Беше много добро училище в годините, когато работеше много активно.

Максим: Аз съм ходил там да изнасям лекции, и имаше млади хора, които много искаха да научат какво е политика. Струва ми се, че ако един човек е честен и почтен, той ще е такъв и в политиката, в бизнеса, в семейството си, в обществото – навсякъде. Честност и почтеност се създават и с умението на подадеш оставка, да си признаеш и да излезеш пред хората. Моят добър приятел Андре Токев, с когото прекарахме много дни на консултации, когато сгреши, и то сгреши много, той излезе през парадния вход. Много хора трябва да правят като него, и има много други, които го правят.

Хост: Вие ли го съветвахте как наистина да подходи в тази трудна ситуация, в която той изпадна?

Максим: Той е такъв човек. Много лесно беше да съветваш Андре Токев, защото той е мъжкар, честен и почтен човек. Разбира се, имахме голяма кореспонденция с него и си говорихме много. Аз бях много щастлив, че той ме послуша и направи така, че да може да признае пред обществото грешката си. Наистина, всеки може да сгреши.

Хост: Обръщат ли се много хора към Вас, независимо дали са сгрешили или попаднали в критична ситуация, или напротив – искат да успеят в бизнеса на всяка цена и трябва да направят добри и правилни ходове?

Максим: И едните и другите. Нашата специалност, или по-скоро моята професия, е да се опитвам да решавам по възможно най-добрия начин кризи. Обаче, винаги съветвам: сгрешил си – признай. Имал съм клиенти, които искат да измислим нещо или да се обадим на някой приятел в медиите. За 30 години в бизнеса няма човек в медиите, който да каже, че аз съм му се обадил. В моята компания е забранено да се звъни на медии. Как е възможно някой да се опитва да влияе на медия, която е свободна? За мен, това е органически изключено. И когато клиент, или потенциален клиент по-скоро, дойде и поиска да се обадя някъде, аз го съветвам да си признае грешката, и от там ще измислим чисто комуникационно как ще го каже. Обикновено, в 7 от 10 случая, тези хора си тръгват недоволни. Но истината е, че честността е в основата на всичко.

Хост: Трудно ли се признават грешките? От Вашия опит споделете.

Максим: Много трудно. Всичко зависи от човека. Ако той има дългосрочна визия как да се държи в едно общество, ако той смята честността, почтеността и прозрачността за важни качества – тогава няма никакъв проблем. Ако е някой, който от 7 клас е свикнал да бяга от училище, да си подправя бележките, и след това да отиде в университета и да излъже нещо за да му пишат тройката, тогава му е трудно да признава, защото това е въпрос на характер. Но тези хора, които са честни и почтени, ми се струва, че стават все повече и повече. Защото имаме социални медии - можеш да скриеш нещо десет дни, и на единайсетия ще стане ясно. Вече нищо, никога, по никакъв повод не можеш да скриеш.

Хост: Сега видяхме какво се случва с едни документи, които са изпратени от името на Лена Бориславова в Агенцията по вписванията. Нещо, което е направено преди няколко години, и до момента беше стояло под похлупак, изведнъж може да предизвика много сериозна политическа криза. Вчера се опитах да се обадя на Лена Бориславова, за да я попитам и да чуем нейното мнение, но нейният телефон беше изключен.

Максим: Да, това е липса на реакция, което е лоша реакция в нашия бизнес, public relations - да не реагираш на нещо, което се е случило или някаква криза.

Хост: А поправимо ли е това поведение? Например, след 2 или 3 дни да решиш да излезеш и да разкажеш своята гледна точка.

Максим: Ако признаеш грешката си е поправимо. Говоря чисто теоретично. Почти не познавам случай на човек, който е мълчал 2-3 дни или седмица, и след това изведнъж да излезе и да се извини за мълчанието си, поради несъобразителност или защото телефонът му не е работел. Струва ми се, че това е въпрос на вътрешна нагласа на човека, дали той е почтен, готов да говори пред медии и  да си признае. Ще ви върна 2001 година, когато написах първия Стандарт за бизнес етика в България. Това е една история, която много пъти съм разказвал. Принц Чарлз ме покани на обяд в двореца Св. Джеймс и аз исках да му занеса подарък, и в нашия форум на бизнес лидерите написахме стандарт за бизнес етика, който му занесох. Когато се върнах от Лондон тръгнах из всичките 28 областни градове да промотирам стандарта за бизнес етика и да го разяснявам сред бизнес обществата в съответните градове – всичките, дори и в някои малки градове. Най-честите 2 въпроса, който ми задаваха бяха: какво е бизнес етика и какво е корупция. Обяснявах им, че бизнес етика е да правиш печалби прозрачно, т.е. ние в бизнеса трябва да правим печалби – плащаме заплати, инвестираме, развиваме бизнес и т.н., плащаме наеми, разходи. Ако правим тези печалби прозрачно, това означава, че ги правим етично. Корупцията същи има много просто обяснение: ако някой ти подари нещо скъпо – часовник, писалка или почивка някъде на острови – и ти си склонен да го споделиш с медии, значи не е корупция. Тоест, ти не си го приел като корупция. Ако го държиш тайно и не искаш да си го признаеш – това е корупция.

Хост: И после, излиза снимката ти със скъпия часовник.

Максим: После, като излезе снимката, вече е отгоре. Но затова смятам, че сега е много по-лесно да бъдеш етичен и прозрачен, защото самата среда на социални медии те принуждава да бъдеш такъв.

Хост: Но администрацията, местните власти, понякога, или институциите те карат да влезеш през задния вход, да извадиш този документ по-бързо, да поискаш да ти свършат услугата по-бързо, защото познаваш някого или много ще те мотаят, или ще ти откажат някое разрешително. Не е ли двупосочен този процес, а не само от страна на бизнеса?

Максим: Генерално е така, въпреки че има страхотна промяна през последните 10 години. Всичко става много по-бързо – отиваш на някое гише, взимаш си талон и се знае кой е на опашката, кой номер е и можеш да платиш с карта. Смятам, че администрацията трябва да бъде променена тотално. В същото време, плащам данъци от последните 35-40 години и виждам огромната промяна в цялата администрация. И тази тотална промяна неименуемо ще дойде, който и да е на власт. Самата прозрачност, която ни дават социалните медии, новият живот ни кара да бъдем по-добри. И ако вземем този шанс наистина да станем по-добри, да влизаме в социалните медии и да бъдем позитивни, от 10 лоши неща да видим едно добро. И не само чашата да е наполовина празна, наполовина пълна, а да видим едно добро нещо. Когато видя в някой от моите колеги, че има много негативи, си казвам, че не може да има само негативи. Сигурно има нещо добро и трябва да го видя. И ако това го приложим към хората, с които живеем – нашите семейства, колеги и обществото - цялата ни държава ще стане по-добра.

Хост: Хубаво го казвате.

Максим: Не сме лоши хора. Добри хора сме.

Хост: Смятам, че наистина трябва да сме позитивни и така да подхождаме, но когато срещнем онази стена на гняв, омраза, инерция, рутина и какво ли още не, някак си това е много обезсърчително, г-н Бехар. Не Ви ли се струва така?

Максим: Връщам се в началото на нашия разговор – трябва да се опитаме да влезем в обувките на този човек, който сутринта в трамвая ни е напсувал например, и някой, който ни е показал среден пръст от колата си, само за това, че ти без да искаш някъде не си дал мигач. Понеже всички го виждаме този хейт и гняв по кръстовища и навсякъде, аз рано сутрин и се заглеждам в човека и се питам какво ли му се е случило на този човек, в 7:30 сутринта е толкова нервиран и целият ден му отива на кино. И ми е жал за човека, не за мен. Аз сигурно въобще няма да му обърна внимание. Обаче, този човек, целият ден ще бъде гневен, контрапродуктивен и вътре в себе си се унищожава. В същото време, съм убеден, че нацията ни става все по-добра и по-позитивна. Всички тези безумни миш-маши, които сътворяват политиците не могат да повлияят на хората, защото това, че ние искаме да ставаме по-добри, и да успяваме, е по-силно от всякаква политическа система или криза.

Хост: Те взимат големите решения. Склонна съм много да се съглася с Вас, защото и аз така позитивно преминавам през живота. Съвсем наскоро прочетох една Ваша публикация в 24 часа и Вие разказахте за Вашите срещи с първородния син на Негово Величество Симеон - Кардам. Върнете ни малко към тези срещи. Какъв човек е той и кое най-много Ви накара да бъдете негов приятел? Доколкото оставам с впечатление, сте били приятели.

Максим: Нашето приятелство с Кардам стана почти случайно. Той дойде в България, а ние се бяхме виждали в Мадрид преди това. Когато пристигна 98 година за пръв път в България, царят знаеше, че се познаваме с него и ме помоли да бъдем заедно около 10 дни – да обикаляме България, и аз да бъда с него за да го представя. И някак си, супер спонтанно стана това приятелство. Всъщност, последния път, когато го видях в съзнание беше на Коледа, преди да стане тази катастрофа 2007-2008 година. Тогава той ми каза, че няма по-добър приятел от мен в България – нещо, което аз не съм очаквал. Но тогава видях какъв страхотен човек е той. Случката, която точно разказах в 24 часа, е как първият ден отидохме в Пампорово и хората го разпознаваха, радваха се, че принцът е дошъл, искаха автограф или снимка с него. Тогава нямаше толкова камери да си правим селфита, но все пак хората имаха фотоапарати. Тогава видях, че той не знае нито една дума на български, а говореше само на испански. И вечерта, след вечерята, му направих забележка, защото това е абсурдно, и не може да продължава. Как е възможно, синът на нашия цар, хората да го срещат на улицата и той да не знае дума на Български? Той обясни, че никога не е учил български, затова му написах 20-25 фрази на български и английски. Казах му, че на следващия ден, в 8 часа на закуска ще го изпитам, а той се съгласи и ми благодари. Можеше да ми каже да си гледам работата, защото знае един вагон езици – английски, испански, френски. Той си прибра листчето с фразите и сутринта на закуска си говорихме, и той започна да напредва в своя български. След много години се видяхме един ден в Мадрид, и докато пиехме кафе и ядохме кроасани, той извади същото това листче, а аз дори не помнех какво е. Това наистина много говори за Кардам, който беше много сърдечен човек. Между другото, той се чувстваше българин, макар че 98 година той за пръв път дойде в България. При царя е друг, защото той е роден тук, бил е 6 години в България, и има заради какво вътрешно да се чувства българин. Кардам е роден в Испания, но се чувстваше българин. Ядяхме с него шкембе чорба и той казваше, че има чувството, че това е храната, която е ял цял живот. Поръчвахме шопски салати, кебапчета и пържени картофи със сирене. Смятам, че беше голяма загуба, това, че той си тръгна толкова рано. Но пък факта, че преди месец неговите останки се прибраха в България, и ние го погребахме в прекрасния реновиран параклис на Двореца Врана, все пак е нещо, което донесе и топлина и голяма утеха за Царя и за Царицата. Когато отидох, им казах, че сега вече ще можем от време на време да идваме да си говорим с него. Може да звучи много абсурдно, но пък тези мъртви хора, които сме ги запомнили, те никога не са мъртви.

Хост: Стана известен този факт – видяхме снимки в социалните мрежи от тази церемония. Пазител на короната сега е Борис. Познавате ли го? Успявате ли да размените и с него няколко думи на български език?

Максим: Познавам Борис откакто беше малко детенце.

Хост: Това е първородният син на Кардам.

Максим: Да, на Кардам и на Мириам. Борис е един прекрасен млад човек и страхотен творец – той е дизайнер. Прави изключително модерни скулптури, които са от пластмаса и от различните ъгли се виждат по различен начин. Когато той направи първата си творба, аз я видях във Фейсбук. Той я беше публикувал и се радваше, че най-после е направил първата си творба. Веднага му написах имейл, че ще я купя и сега тя е у дома. В хола, над пианото стои първата творба на Борис. От тогава той направи още много. Той е изключително добре образован, възпитан човек, с уважение и почит към своите родители, към своя произход, към царя разбира се. И съм буквално възхитен от него.

Хост: А какво е усещането му за България?

Максим: Много обича България. Сега, когато беше тук да погребе татко си във Врана, всъщност за пръв път заедно с Мириам и брат му Белтран, отидоха да видят Търново. За съжаление, аз бях зает същия ден и не можах да отида с тях. Но те никога не бяха ходили в Търново, а Кардам е известен като Принц на Търново и това е титлата, която имат князете и принцовете. Всъщност Кардам е княз. Аз го наричам принц, Царят го нарича княз. Но той е Търновският Княз. Смятам, че това са хора, които могат да бъдат добра визитна картичка на България, заради начина, по който те се държат. Особено Кардам, който беше вицепрезидент на „Телефоника“. „Телефоника“ е един телекомуникационен мастодонт, който е най-големия в Латинска Америка, и в Испания е номер едно. И имам голяма надежда, че всеки един българин, не само Борис и Белтран, всъщност е посланик на нашата държава където и да е.

Хост: Има много успели българи, които са постигнали върхове – в науката, спорта, и в бизнеса. Вие самият стигнахте до най-успешните позиции във Вашия бизнес – управлявахте световната PR организация, и не само това – с още много неща се занимавате. Как може един човек да промени бизнес средата в България, освен да бъде посланик на България, извън страната?

Максим: Смятам, че всеки един българин е посланик. Може да си успял страшно много по света, да те гледат и утре да не си успял. Обаче, ако караш такси в Берлин или ако носиш куфари в хотел в Лондон и се държиш добре с хората, и някой те попита откъде си и му кажеш, че си от България. Знаете ли, че за секунди този човек може да промени мнението си за България, ако е имал лошо мнение. Ако е нямал никакво мнение – веднага да има добро мнение, защото е видял един българин, който се държи добре. Спомням си, преди 10 години с дъщеря ми вечеряхме в Манхатън, в Ню Йорк и келнера имаше изключително чувство за хумор – закачаше дъщеря ми и пускаше шеги. Накрая донесе сметката и разбрах, че е от Албания. Накара ме да погледна Албания с други очи. В България казваме „албански реотан“, по някаква абсурдна причина – вероятно сме внасяли реотани от Албания, които не са загрявали навремето. Ако човек, успял в силиконовата долина или някъде работник, ти каже, че е от България и той се държи добре, никой няма да гледа дали е успял, дали е президент на нещо, а ще види един добър българин. Наскоро бях в Берлин на страхотно събитие „Bulgaria Wants You”. Имаше 1200 българи събрани и там говорихме заедно с президента Росен Плевнелиев, с Самуел Финци, и с още хора, да разкажем за България. И точно това им казах – че всеки един от тяхе много по-важен посланик от официалния посланик на България. И г-н посланика също беше там, с най-голямо уважение, но посланиците се сменят на 4 години. А тези хора остават там и представляват България. И всеки един от нас, който работи и живее в България, също е посланик на страната. Защото е в социалните медии, има мнение, пише и всички хора го следват. Ако той е позитивен, щастлив и успял човек, много хора ще мислят България за хубава държава. А тя наистина е такава, заради своите хора.

Хост: Колко увлекателно говорите. Искам да Ви върна към нещо, което прочетох от Вас последните няколко дни. „До утре остават само 5 минути“ – това казахте през 2020 година, накрая, и написахте една книга – „5 минути до утре“.

Максим: Имаше пандемия тогава.

Хост: Защо така описахте пост-Ковид времето тогава? Имахте ли усещането, че приключва един етап от нашия живот, и тип комуникация, които водехме до онзи момент?

Максим: Не, нямах това усещане. Обаче без съмнение приключи един етап от нашия живот. Без съмнение страшно много се променихме, в личния живот, в бизнеса и в нашите разбирания. Визирам, че след пандемията, излязохме други хора. Някои от нас разбират, други не. В „5 минути до утре“ посланието беше съвсем друго – взимай решения, защото никой няма да те чака. Имаш 5 минути да вземеш решение. През 2009 година написах една малка книжка, която се казваше „111 правила“. Правило номер 1 беше, че и най-лошото решение е по-добро от невзетото решение. Когато някой ми каже, че е на 20 или 60 години, аз казвам, че за мен критерия за възраст е бързината, с която човек взима решения и нищо повече.

Хост: Тук имате съвети – 100 съвета към лидерите и хората, които взимат решения и управляват бизнеси. Сега обаче не сме ли в едно друго време, нова страница, в която изкуствения интелект определя как ще се развива живота, бизнеса ни и комуникацията между нас?

Максим: Чакайте, да видим първо как ще се развие естествения интелект. Изкуствения интелект е нов елемент в нашата работа. Говоря, чисто от комуникационна гледна точка – за хората, които пишат, които четат и разбират. Смятам че е едно голямо предимство, но въпросът е как естественият интелект ще може да използва изкуствения си придатък.

Хост: Пробвали ли сте да го питате какви правила той би написал за бизнеса?

Максим: Това не съм го пробвал, но съм го пробвал в стотици други ситуации.

Хост: Той търси в интернет и сигурно ще вземе Вашите.

Максим: Да, това е възможно. От това, което аз тествам, виждам, че поне 2024 година, изкуствения интелект е сборище от неща, които са се появили тук-там в социалните медии. Затова гледам много предпазливо. Може би голяма част от фалшивите новини могат да се генерират от изкуствения интелект, и в същото време наистина животът става все по-бърз и ние трябва да взимаме бързи решения – грешни или правилни. Ако са правилни още по-добре. Ако веднага разберем, че са били грешни и се върнем назад да измислим правилните – най-добре. Но бързината на взимане на решения без значение какви е най-важна. Може би знаете, че имах едни музикални гастроли с моите приятели Мишо Шамара и неговия син. Първата ни песен беше заPR бизнеса и се казваше „PR We Are“. Тя стигна до номер едно в класацията на най-голямото рап радио в Америка – Hot 21. Втората ни песен, която вече е навсякъде – в Spotify, Apple Music и в YouTube, се казва „Runaway“, което на български преведохме като „избягай“. И посланието на тази песен е „избягай от твоята зона на комфорт“. Недей да стоиш някъде, където ти е скучно, нямаш развитие, не можеш да скачаш по-високо. Отиди в друга зона на комфорт. Мои приятели в Америка, които чуха казаха, че това е твърде философско, а в рап бизнеса те боравят с 50-60 думи. Но аз исках именно това послание да изпратя – там където не можем да се развиваме не трябва да стоим, и трябва да търсим други възможности. Живота сега ни дава този огромен, неповторим шанс, ние сами да решаваме съдбата си и да търсим тези възможности.

Хост: Много Ви благодаря за този разговор! Беше ми изключително интересно. Сигурно всички ще си пуснат Вашите песни в Spotify за да ги чуят как звучат, ако не са ги чували или да си ги припомнят.

Максим: Дано стане, защото мисля, че Мишо Шамара е символ на българската рап музика и продължаваме да правим с него тази година още много нови изпълнения.

Хост: Благодаря Ви още веднъж.

Максим: Благодаря! Успех Ви желая!

Може да гледате цялото интервю тук.